Видинската одисея.

(съжалявам, че снимките са с коментари на английски, ама ги правих за едни приятели и сега не ми се променят)

На бях ходил във Видин от дете, по-точно от 21 години, на онзи паметен 1ви май, когато гръмна Чернобилската електроцентрала. Нашите приятели там – Митко и Ягодинка ни канеха настоятелно в последно време, пък и майка ми много и се ходеше, така че, с Вени решихме да и направим това удоволствие, пък и да си го доставим и на нас – виждайки се с приятни хора и извършавайки региона. Речено – сторено. Почивните дни около първи май бяха определени за път и потеглихме. Селото, в което Митко и Ягодинка живеят в момента се казва Капитановци, на няколко километра от Видин, което го прави идеално място за „база” на нашите нашествия. Пристигнахме по обед, посрещнати радушно от кучето им, по техни думи „голям дзвер”, което се оказа едно малко и сладко пале, лягащо по гръб и очакващо почесване във всеки един момент,  в който е близо до хора. Ние ли му допаднахме, каква беше причината, но кръвожадния пес, нападащ инкасаторките, просто беше с променен характер :).

Още в събота щурмувахме крепостта Баба Вида, следобедно време, неподходящо за снимки, пък и края на работния ден за посещение в самата крепост, така че направихме една кратка разходка в квартала около реката, видяхме тамошните забележителности – като например джамията на Осман Пазвантоглу, библиотеката построена от него в двора и, еврейската синагога... Последната заслужава следната забележка: Видинската синагога е архитектурно чудо! Втора по големина в България след Софийската – поради спорове за собствеността – тя се руши! Тъжно и страшно е да гледаш историята си... да гледаш подобни забележителни постройки оставени на произвола на съдбата и стихиите. В рамките само на 100тина метра там има джамия, синагога и православен храм! Уникално доказателство за толерантността на българския народ, колкото и да се опитват в последно време да ни убеждават в обратното, но и както доста други неща – оставено на самотек... Прибрахме се в Капитановци, вече доста изморени и от път, и от разходки, теглихме по един душ и се оказа време за вечеря. Нужно е да направя следното отклонение – никога не съм живял на село, никога и не сме имали село, на което да „ходя при баба” лятото или за уикендите. И може би затова винаги, когато съм имал възможността да ходя на подобни места – дали с приятели или при роднини – съм се чувствал страхотно. Страшно ми е допадала спокойната атмосфера, чистя въздух, тишината – огласявана само от звуците на животните – и изобщо селския живот. Сигурно съм селянин по дух, или пък именно защото съм градско чедо, тоя живот винаги ме е привличал. Може да си представите и какъв кеф беше да седнем на лятната кухня до къщата, да хапнем чудно сготвените манджи на Ягодинка, да пийнем от хубавата ракия на Митко и да си приказваме сладко - сладко.

На следващия ден станахме относително рано, човек просто спи различно на подобно място, и закуската вече ни чакаше – Ягодинка станала рано и направила палачинки. Пихме кафе, закусихме добре и потеглихме към набелязаната цел – района около Белоградчик. Знаехме много добре, че самите скали там са феномен, за който един ден (след като ги видях, мога да кажа, че и един живот) не стига да се обходят и да се „усетят”. Природата е могъщ ваятел... но да не се отплесвам – първата ни спирка беше пещерата Магурата. То и тука важи с пълна сила горното твърдение де... но да карам поред. Оказва се, че билет за влизане в Магурата е 4 лв. Семеен билет е 8 лв. ??? 2 кинта снимане с фотоапарат. Платихме си чинно – оказа се, че групата е влязла току-що и ние трябва да ходим сами. Отидохме на вратата, влезнахме си... нито някой ни провери, нито някой ни спря. Демек, и без да плащаш билет можеш да влезеш, камоли пък някой да те проверява дали си платил да снимаш. Странно е как непрекъснато се оплакваме, че няма пари – а никой не си прави труда да си ги печели тия пари. Странно е как вместо да има контрол дали се плаща билета, е по – лесно цената му е да е по-висока. Както и да е - решаваме, че 4 лева на човек е добра цена за опазването на подобно природно богатство като Магурата, още повече нали вътре са най-старите открити тук скални рисунки, нали е национално богатство, трябва да има пари за тая работа. Вътре е доста впечатляващо. Морето, което (май) е създало и белоградчишките скали е изваяло чудна пещера в тоя самотен хълм до Рабишкото езеро. Абе мястото е много странно J. Пещерата е с гигантски зали, но почти липсват в тях сталагмити и сталактити. Вижда се по стените и таваните загладената повърхност от водата. Още в първата зала личи и „новата” човешка дейност. Има опити да се направят нещо като езерца или канали – за „красота”. Покрай една от стените виждаме стъклени прегради – на тях надписи – „вкаменелости от едикво си”, „римски едищо си”. Да, ама зад стъклата няма нищо... или поне ние нищо не виждаме. Почва да ни става ясно, че таз работа с „опазването” е малко бошлаф. Продължаваме навътре, почва да се чува и гласа на водачката, групата пред нас явно е голямшка и ние се движим доста по-бързо. Засичаме се точно на разклона за залата с рисунките, където водачката е спряла и обяснява какво точно има вътре. След което пуска хората да влизат и се дръпва настрани да запали цигара, чакайки ги да се върнат. Процепа за влизане в този клон е доста тесен и се извива дълга опашка, още повече затруднена от причудливо скално образувание до входа, напомнящо трон и до което явно всички искат да се снимат, затруднявайки до край и без това трудното преминаване. Почакахме 10тина минути докато намалее тълпата и се набутахме и ние. Прилепи прелитат покрай тебе в процеп на скалата толкоз широк, че аз лично го обърсах и от двете страни. Доста екстремно изживяване особено за човек като мене, който не е голям фен на прилепи в непосредствена близост. Стигаме и до рисунките.... лично аз бях впечатлен. Рисувани с гуано (прилепови изпражнения, паднали на земята и втвърдени), рисунките са на възраст над 7 хиляди години. След впечатляването обаче бързо идва и суровата българска действителност. Незнаен художник е изваял в почернените от праисторически огньове скали „Иван+Петка=ВНЛ”, „УВО 69” и всякакви подобни шедьоври, които сме свикнали да виждаме в обществените тоалетни или казармените такива. Почваме да забелязваме, че и някои от рисунките не изглеждат много автентични... Самите рисунки са „запазени” от посегателства с парапет, висок 50 сантиметра на около 1 метър пред тях. Осветени са хубавко със силни прожектори (от които в друга пещера сме виждали черни петна по скалата – изпечено направо от жегата)... изобщо поредната гледка, доставяща ни радост, че сме платили таксата за „поддръжка”. Все пак – няма как да не се замислиш за преходността си в подобна обстановка де... няма как да не се замислиш какво ли ще оставиш след себе си – гледайки тези следи, оставени от древните човеци. Може би съв същата мисъл са и други хора, защото на връщане към главната галерия виждаме младо семейство, може би колкото нас – 30тина годишни – с малко момченце, хванали по парче гуано и драскащи по стената в опит да „изографисат” току що видяните сцени. Трябва да кажа, че останахме безмълвни. С Вени се спогледахме... излизайки от галерията, аз само промълвих „Баси!”, а тя беше на косъм да се върне и да направи скандал. Предполагам в тоя случай щяха да ни гледат като извънземни, ама още ни е яд, че не направихме нищо. По натам вече започват и интересните чисто пещерни образувания. Там е най-големия сталагмит в българските пещери  - „падналия бор” с височина над 11 метра и диаметър при основата 6 метра. „Големият сталактон”  пък е висок над 20 метра. Има зала, в която се провеждат концерти, където са се снимали филми. Изобщо интересна работа, но пък трябва да кажа и много хлъзгава. Та хора, ако ходите в тая пещера изберете обувките, които НАЙ-МАЛКО се хлъзгат по мокри камъни. Аз лично се утрепах веднъж, без да падна по гъз, ама за малко беше... J. На изхода на пещерата се открива гледка към Рабишкото езеро – тектонско езеро, най-дълбокото в България. Дълбочината му стига до 35 – 40 метра. Готина работа J.
И така – след тежкия преход (за мене беше тежък, за Вени – хич – то ще се види и на снимките, линк към които ще публикувам накрая) беше време да се отправим към Белоградчик. Аз лично се чувствах скапан и не ми беше много ясно как ще се оправям по скалите, даже и вече ентусиазма ми беше поохладял, ама пък нямаше как – кой знае кога щяхме пак да сме в региона.

Белоградчишките скали са странно образувание. Уж сме виждали снимки, уж сме подготвени за гледката, а се оказва, че на живо нещата са много различни. Величествената природа още веднъж ни напомня колко сме малки и жалки, как Земята е жива милиони години, а ние сме прашинка във вихъра на времето и дори бетонните ни кутийки някой ден ще бъдат отвени от  стихиите... а може би белоградчишките скали още ще стоят. Крепостта, кацнала между два зъбера, използвайки естественото им прикритие по най-добрия начин е наследство от Великата римска империя. Разширявана, преустройвана, достроявана в последствие от траки, славяни, българи и турци Калето е при всички случаи забележително постижение на човешкия труд. И тук също се сблъскваме със странно уредения „билетен” въпрос. Касата е на почти 50 метра от портата, а на самата нея няма проверка за билет. Горе долу 50 на 50 бяха хората, които си купиха и тези без билети. Такса за снимане също няма кой да ти потърси. Аз принципно съм против тия такси, би трябвало те да влизат в цената на билета, но поне като някой е решил така да бъде – нека се спазва? Инак какъв е смисъла? В самата крепост предвидливите уредници на обекта са наслагали хубави табели за забележителностите, които могат да се видят. Има снимки, описания и легенди за някои от живописните скали, но табелите са поставени на такива места, че самите скали не се виждат от там. Ако не си купиш книжка – от върха няма да можеш да се ориентираш какво виждаш. Изкачването към същинската – най-стара част на крепостта е доста тегаво. Малки каменни стъпала, на места изрязани директно в скалата са предизвикателство дори за младите. Не си представям как в древни времена от там са минавали по-възрастните хора. Сега обаче минават много хора. Докато си снимах невинно насам – натам, до едната от гигантските скали гледам двама мъже, които се опитват с ръце да отцепят едно парче камък. По земята сума си парчета, даже жената дето беше с тях си беше взела от земята, онез не – трябва да счупят „на живо”. Почнаха и с ключове да ръчкат... аз се обърнах – викам си днеска не ни върви, само простаци по тая разходка. Единия мъж напъва и вика „не става бе, не става”... и изведнъж чувам до мене много познат глас – Вени казва „ми не става! То природата си знае работата да го пази от такива простаци като вас!”. Онез нещо се сепнаха, единия вика „а, така ли?”, явно да се опитва да не е капо и да е отговорил нещо, ама Вени го сряза „така я! Вместо да се засрамите от възрастта си, вие чупите”. Онез притихнаха и се изнесоха кат пръдня из гащи... такава си е мойта жена – рядко търпи тъпаците J. Горе обаче е красота – гледка към цялата околност, в хубаво време се виждат заснежените върхове на западна Стара планина. Е, аз нещо се поизнервих от толкоз височина, и само Вени се качи най-най-горе – на най-високите скали. Аз пуших нервно в подножието и чаках да се върне. Снимки – накрая J.

От Белоградчик, похапнали вече, решихме да се отправим към едно друго място, където не бях стъпвал през живота си. Град Кула – родно място на едната ми баба, което са напуснали когато тя е била съвсем дете. Нито имаме някакъв имот там, нито знаех къде им е била къщата, най-малко пък знаех какво да очаквам от това малко градче, току на границата със Сърбия. Кула, поне в центъра си се оказа приятен град, що годе чистичък – белязан с най-голямата си забележителност -  кулата на римската крепост Кастра Мартис. Останка от късноантичната римска империя, Кастра Мартис е била важен пункт в региона, охраняваща пътя от римската крепост Рациария (край село Арчар, където е имало римска монетарница и за която ще спомена по-натам) през видинската Бонония (над чиито основи и днес се издига Баба Вида) към Ниш и от там към Рим. Интересно е да се спомена също, че в град Кула някога градоначалник е бил самият Панайот Хитов. Та поразгледахме наоколо, направихме снимки и поехме вече към Видин, защото почна да става късно, а ние да се изморяваме.

Искам да спомена с известна гордост една случка, точно преди Кула. На пътя от Връшка чука – Кула, на около 3-4 километра от границата - видях до пътя, на едно уширение – мотор, на асфалта лежи човек, а до него седнал друг... Карах бързичко и докато реагирам, пусна аварийките и спра, бях минал известно разстояние. Завъртях колата, връщам се на аварийки, и таман спирам до хората, гледам тоз дето ми приличаше на умрял са надига  - под главата си подложил някаква блуза да му е мекичко – почиват си хората. Абе, викам... вие добре си почивате, ама аз се шашнах да не е станало нещо лошо – и се хилим. Хората се засмяха, и явно им стана и приятно, че някой все пак проявява интерес. Моторджиите са странно племе, адски задружно, обаче автомобилистите не ги пазят много - много. Чести са инцидентите, трудно става „връзка” между авто и мото. Та понеже имам много приятели моторджии, гледам да съм толерантен и да помагам... надявам се и тия хора пък някой ден ако се наложи да си спомнят и ако има нужда да спрат и те – е така да попитат ако някой има нужда от помощ. Пък знаеш ли, някой ден може и да сме по-толерантни по пътя и да спрем да се избиваме там като на война. Айде стига лирични отклонения, че трябва да продължим към Алботиновските скални манастири. Намират се близо до Видин – там 10тина ли са 15 километра, не знам, но който иска да ходи ще намери лесно информация за тях. Като всички скални манастири са изсечени в скалата доста високо, та качването до тях си е малко изпитание. Честно казано не вярвах, че ще го издържа – все пак съм доста дебел и вече бях доста уморен – но се справихме. Самото място явно няма историческа или археологическа стойност за държавата ни, защото нито има указания, нито има табели, нито има някакви следи на поддръжка. Не ми е много ясно каква трябва да бъде поддръжката де, ама все пак да си кажа. И все пак мястото има някаква магия наоколо – и природата е красива, и скалите са странни, и следите на монасите най-вече. Във Видин вечерята вече ни чакаше. Имахме време само да теглим по един душ и да седнем на трапезата. Ягодинка пак се беше оляла с количествата, пък как вкусно готви таз жена нямате идея, та прасетата пак се опрасихме и уморени си легнахме рано J.

Следващата заран програмата ни беше да посетим друга местна забележителност – древноримската крепост Рациария. Преди това обаче дължахме посещение и на Баба Вида – нали първия ден си спомняте, че не ставаше за снимки J. Та там вече – не знам – има ли смисъл да обяснявам за входа? Правилно, познахте – касата е на 20тина метра от входа и няма как да се следи кой влиза и излиза. Можеш да си влезеш без пари безпроблемно. Самата крепост обаче заслужава интерес. Построена на основите на древноримската Бонония, Баба Вида е единствената напълно запазена крепост и до днес. Преустройвана е много пъти, последно от турците за огнестрелно оръжие, крепостта впечатлява с масивния си строеж и мешавицата от стилове. Малки коридорчета и вити стълби водят нагоре – надолу по отбранителните линии, помещенията са високи с дебели зидове. Разочароващото е, че всъщност туриста може да види само покрай стената, самите помещения, тунели и т.н. са затворени. Може да се реставрират, може всичко, но не могат да се видят. Кофти. Минахме и по центъра – да видим известния катедрален храм на Видин – Свети Димитър – втория по големина храм в България след катедралата Александър Невски в София. Видяхме и стария конак на центъра построен от по-горе споменатия Осман Пазвантоглу. Дойде време и за Рациария – точно на входа на село Арчар. Митко ни беше предупредил, че няма нещо особено там, иманярите са овършали мястото, из селото са се издигнали палати за много хиляди левове, изобщо местна иманярска мафия е победила държавата в тоз случай. Понеже се объркахме, минахме през цялото село, забелязахме на края му въпросните къщи – пищни и големи. Забелязахме обаче също, че това е циганската махала. В българската част нямаше такива неща, а нормалните селски едно и двуетажни къщи. След като видяхме и няколко групички цигани, нарамили лопати и металотърсачи – съвсем открито по улиците – картинката се изясни съвсем. Оказа се, че римска крепост Рациария няма! Имало е... някога. Понеже на мястото е била римска монетарница, още в началото са почнали да се вадят монети. Копнеш – монета, копнеш – още една... В момента цялото плато, където е била крепостта е лунен пейзаж. Буквално! Предполагам и с булдозери са ровили. Докато минавахме с колата, една отсечка около 2-3 километра видяхме поне 10 мургави бригади с металотърсачи и китки, които ровеха земята. Дори ни достраша да спрем да направим една снимка – знаеш ли кой ще ти скочи отгоре?!!? Безсилието на държавата, или нежеланието и да се справи с подобни проблеми пролича още веднъж. Направо ти се приисква да слезеш и да крещиш... но няма кой да те чуе, най – много да те набият. Както и да е – ако някой случайно е чул за тази величествена едно време римска крепост и иска да я види – по-добре да не го прави. Няма я вече.

От Рациария бяхме решили да продължим по пътя покрай Дунав – да стигнем до Лом. Нито аз, нито Вени бяхме ходили в тия подунавски градове там и щеше да ни е интересно. Някак обаче между другото изникна идеята, че по-добре да не спираме в Лом, кво пък толкоз – а да продължим до Козлодуй, дето да видим централата и по-важното парахода Радецки, където Вени да си вземе печат от 100те национални туристически обекта. Пък и кораба Радецки си заслужава да се види, се пак е една немалка част от нашата история, ако и да не е оригиналния, а копие построено по късно. Пътя от Лом до Козлодуй смея да кажа, че е беше един от най-приятните, по които съм карал. Право, равно, от едната страна Дунав, от другата поля. Дървета, зеленина – голям кеф. Самия град Козлодуй също ме изненада приятно. Малко и спретнато градче, чисто, с много дървета. Парка, където е закотвен Радецки е на края на града – на около 2-3 километра от центъра, но с кола не е проблем. На самия кораб вече се изненадах неприятно. Билета даже не си му спомням цената но снимането беше според следната тарифа: „нормален фотоапарат – 5лв, дигитален фотоапарат 15лв”. Айде кажете ми сега, това не е ли малоумие? Така ме хвана яд, че даже отказах да вляза на кораба, само Вени отиде да разгледа. Предполагам всеки си крие апарата и си снима тайно, та така реализират „големи” приходи от тая дейност... живи и здрави да са. И понеже вече почна да става късно, запалихме гумите към Видин. Като пристигнахме – познайте к’во! Вечерята беше готова J. Просто почнахме да се чувстваме неудобно от нашите домакини, които ни глезеха като на пансион. Приказвахме си до късно – чудесен край на един приятен ден.

На следващия ден трябваше да поемем обратно към София, за жалост тези три дена минаха адски бързо, но ще се върнем пак някой ден, щото беше супер и трябва да се повтори J.